История:
За основаването и историята на манастира съществуват оскъдни исторически сведения, а по-голяма част от това което знаем за него черпим от местните предания.
Мястото на манастира е известно и почитано за свято векове преди въздигането на светата обител. Изворът – аязмо, който се намира в предверие на манастирската черквата, е е обект на преклонение още от тракийско време. Известно е че траките са почитали изворите и вярвали, че във водите живея и се къпят духове. Обикновено култовите извори – светилища при разпространението на християнството се превръщат в аязми. На тези свети места се строят параклиси и черкви, а понякога почитта се изразява и в издигането на манастири. Така става и с тракийското светилище при извора, около който след векове се оформя манастирът „Св. Георги“. Изворът в манастира е свързан с култа към тракийския конник (херос). При христианизацията той се трансформира в нов, сходен по изображение, християнски образ – този на Св. Георги.
Самият Белащински манастир е зграден през 1020 година от византийския военачалник Никифор Ксифий. Според легендата, именно Ксифий има изключителен принос за поражението на българския цар Самуил през 1014 година в битката при село Ключ, в подножието на Беласица планина. Поради големите си заслуги към Византия и в знак на благодарност, Ксифий бил назначен от император Василий II (Българоубиец) за управител на тогавашната Филипополска област със център днешния гр. Пловдив. И тъй като плодородните пловдивски полета се нуждаели от работници, които да обработват добре земята, императорът му изпратил 15 000 от пленените самуилови войници. По-късно тези пленници основали село Беласица, което нарекли Белащица.
Днес, в южния край на Белащица, все още могат да се видят останки от двореца-крепост на Никифор Ксифий, а в близост до него над 1100-годишен източен чинар. Дървото е най-дебелото в България – обиколка на ствола му е 13,7 метра.
На по-малко от километър от крепостта Ксифий изградил манастира “Св. Георги Победоносец”, известен днес като Балащински. Според легендата Никофор Скифий бил българин от Стара Загора, който като малък се наричал Николай. На 11 годишна възраст той бил отведен като роб в Цариград и обучен за византийски войник. Тридесетгодишен участвал в битката при Беласица планина като военачалник и заповядал да ослепят дори собствения му брат, за да не издаде българския му произход. Майката Венцислава била на 76 г., когато видяла този ужас, сторен на българите и големия ѝ син Драгомир и изрекла думите: „Проклет да бъдеш, сине, да не живееш дълго за това, което направи!”. Никифор разбрал за майчините думи, но не се разкаял. Отмъщението над българоубиеца дошло по-късно, убит е през 1029 г. при същата Беласица планина.
Белащинският манастир е опустошен от османлиите при нашествието им по тези земи (около 1364 г.). Възобновен е едва през XVIII в. от местното християнско население – българи и гърци. Опожарен е отново през 1878 г. при последните сражения през Руско-турската война, когато последната отбранителна линия на отстъпващата османска армия е по линията Куклен – Брестник – Белащица.
След Освобождението манастирът е възстановен, като остава под ведомството на Цариградската патриаршия до 1906 г.
Понастоящем Белащинският манастир е действащ, девически – в него живеят три монахини и една послушница. Храмовият празник е на 6 май, когато се чества паметта на св. великомъченик Георги Победоносец.

Архитектура:
Манастирският комплекс се състои от съборна черква, параклис, жилищни и стопански сгради.
Манастирската църква, построена през 1838 г., е еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда, с вътрешен и открит притвор. Под открития ѝ притвор е аязмото „Животворящий източник“ с лековита вода.
Живописната украса във вътрешността на църквата е от ново време. Всички стени са покрити с красиви стенописи, направени със средства от благочестиви християни, дали своята лепта при посещаване на светата обител. Част от иконите в храма са творени през 1924 г., но има и по-стари – от 1884 г.
Манастирската камбанария е долепена до северното жилищно крило (извисява се над входа към сградата), а камбаната е взета от манастира в с. Бяла черква. Мелодичният ѝ звук се чувал в съседните 3 села. По-възрастните хора в Белащица твърдят, че някога, когато са правени строителни укрепвания на манастира, в близост до най-старата сграда – магерницата (столовата), са открити безброй кости. Смята се, че това са костите на починалите тук самуилови войници. Онези, заради които е съграден този манастир и заради които, защото са дошли от планината Беласица, селото носи днешното си име – Белащица.
В манастирския двор, северно от черквата, се намира красива каменна чешма, построена през 1831 г. Над нея има мраморна плоча с гравиран надпис на гръцки език. Над този надпис е поместен друг, но много по-стар и трудно четим, който вероятно е от времето на основаване на манастира.
Забележителна част от екстериора на манастирския комплекс е неговия добре подреден двор, с прекрасната му градина. Пространството му е изпълнено с множество цветни лехи и красиви дървета и храсти, отгледани от монахините с много любов и подредени с вкус и изящество, присъщо на българката. Вдъхвайки от свежия планински въздух и опияняващия аромат на цветята, човек би искал да остане тук завинаги с Бога.

Голямото богатство на Белащенския манастир, с което е известен из цяла България, е целебното му аязмо. Водите на свещения извор са излекували не един и двама. Случаите на дошли тук с вяра миряни и получили изцеление са многобройни. Особено показателен е случаят на млад мъж, който дошъл тук с огромен тумор в мозъка. Докторите му казали, че трудно ще го премахнат, без да го осакатят, а шансовете му за живот след това били нищожни. Така човекът в разцвета на силите си сам дошъл да дири спасение в светата обител. Присънило му се една нощ да посети манастир на свети Георги, който се намира в Западните Родопи, само на няколко километра от центъра на Пловдив. След като пил от водата известно време туморът му се стопил до грахово зърно. Друг пример е за пловдивчанката, която в края на май дошла със силни болки в краката. Имала тежка форма на варици, от които почти се била обездвижила. Седнала на пейката близо до чешмата и поляла глезените си с водата. Наляла си от вълшебната течност и за вкъщи. След няколко дни нейни роднини дошли в манастира и изумени започнали да разказват как близката им не изпитвала никаква болка вече и ходила съвсем свободно. И много още са примерите за благодатното въздействие на водата от манастирското аязмо…..

Източник: svetimesta.com